Крум Зарков: Всяко усилие си заслужава, за да спрем да изпращаме и да ни изпращат до летището

За да има повече младежи в БСП, и млади, и стари партийци трябва да заговорят на младите извън БСП, да засегнем темите, които ги интересуват.

Крум Зарков е водач на листата на кандидатите за народни представители на КП “БСП за България” за 19 МИР – Русе. Можете да подкрепите Крум и социалистите, които искат да доведат промяната в Русе и в цяла България, като на 26 март гласувате с №10 в интегралната бюлетина. 

„Защо БСП?” е въпросът, който зададохме на всички младежи от листите на БСП, с които направихме интервюта като част от националната кампания на МО в БСП „Младите лица в БСП”. Та, защо БСП?

Младите в БСП непрекъснато търсим отговор и дори оправдание за този си избор, тъй като все още някак си не е логично да си млад, да си пич, да си готина и популярна сред връстниците си и изведнъж – хоп, БСП. Причината за това е отчасти имиджова, но и съществена. Имиджовата може да се обобщи с това, че „отворените” младежи не виждат себе си в БСП. Те, не я виждат в политиката, като цяло, но в БСП съвсем. Това може да се поправи с кампании като вашата, с която да покажем и това, слабо познато лице на БСП. Втората обаче е не по-малко важна. В БСП за младежите се говори само през призмата на „младежите на БСП”. Квоти, участие в ръководство, присъствие по партийни мероприятия и т.н.
За да има повече младежи в БСП, и млади, и стари партийци трябва да заговорят на младите извън БСП, да засегнем темите, които ги интересуват.

А това са възможностите за образование, равните шансове за реализация, приятното и полезно запълване на свободното време, екологията и градската среда, и т.н. Все леви теми, не мислите ли? Аз заради вижданията си и по тези теми съм ляв, а защото съм ляв се записах да членувам в БСП.

Ти ли избра политиката или тя избра теб? Кога разбра, че животът ти ще бъде обвързан с нея?

Нищо не предполагаше, че политиката ще се превърне в основното ми занимание. Мисля, че всичко, което ми се случва е, защото никога не съм си го поставял за цел. Прекалената амбиция в политиката често е пречка. Човек започва да мисли върху това, което трябва да каже или направи, а не върху това, което иска да каже или направи.

Какъв искаше да станеш, когато пораснеш?

Като малък – полицай, като тинейджър – бандит, като полу-възрастен – всичко, което не предполага работа от 8 до 17 зад бюро. Естествено, след толкова желания, в България започнах работата си като чиновник.

Завършвайки Сорбоната, ти имаш възможността да работиш навсякъде по света, но си тук – в България. Защо?

Защото тук съм роден. Тук са приятелите ми и семейството. Във Франция и на други места създадох нови познанства, но няма с кого да си разказваме, украсявайки до безкрайност, геройства от детството или срамно-смешни епизоди от гимназията.

Доверието на българина към политическите партии и формации е особено крехко. БСП запази или повиши доверието към себе си?

Към БСП все още се гледа с подозрение, както от чужди, така и от свои. Това няма да се промени с думи. Единствено нов начин на управление, реализирано от БСП, ще промени нагласите. Затова обаче трябва първо да спечелим изборите. На път сме да го направим, защото в последните месеци БСП даде сигнали за промяна. Те бяха разчетени от българите като нещо позитивно. Усилията ни се оценяват и ще ни направят първа политическа сила. А оттам започва истинското изпитание по връщане на доверието.

Къде е пресечната точка между традициите, с които е позната Столетницата сред по-възрастното поколение, и промяната, която търси младият човек?

Пресечните точки са много повече, отколкото изглеждат на пръв поглед. Най-много на младите се радват възрастните ни другари. Ние, младежите, имаме много повече проблеми и дрязги между нас, отколкото с тях. Предполагам, че това е нормално – все пак сме и малко конкуренти. Трябва да знаем, че ние сме наследници на тази партия, не нейни създатели. И тя е просъществувала 125 г., защото в нея има и известна затвореност, чувство на принадлежност към специфична общност. Промяна – да, задължително, но трябва да пазим и традициите, дори понякога да ни се струват демоде. Всъщност, същото можем да кажем и за България.

Защо младите са аполитични и как може да се преодолее този синдром?

Защото политиката има лошо име, а никой не иска да се асоциира с нещо лошо. Младите, повечето поне, мислят, правят и говорят за политика, но често без да си дават сметка за това. Не е и необходимо всички да са сто процента ангажирани, но е хубаво да са критични, т.е. да мислят. Да, отговорът на Вашия въпрос за преодоляването на апатията може би е да предизвикаме младежта, да влезем в спор с нея, да я провокираме. Да създадем контра-мода, според която е супер тъпо да си меинстрийм куул. Като се замисля има такива наченки, като че ли…

„Голямата ни цел е 8 000 000 българи и нито един беден” –  реалистична или „романтична” цел?

Идеята зад този апел е да се зададе нова, общонационална цел. И това се случва, защото около подигравките от една страна и обясненията от друга, хората се замислиха – а бе, колко души живеят тук и може ли да се повече. Целта е реалистично-романтична. Тя може да бъде постигната, ако преодолеем синдрома „Т’ва не мо’е стане” и минем към „Ти ше каеш, че не мо’е”.

Трудно ли се съвместява да си родител и политик?

Трудно съвместявам родителството с живота си като цяло. Няма излизане, няма безпаметни, но незабравими нощи, спане до обед и даже спане изобщо. С жена ми даже нямаме сила да се скараме като хората. Така че тези 8 милиона, докато ги изгледаме…бая зор ще видим /смее е се/.

Какво би казал на младите хора?

Заслужава си! Всяко усилие си заслужава, за да спрем да изпращаме или нас да ни изпращат до летището. Ако утре трябва да изпратя сина си, искам за знам, че това е, защото така е решил, а не защото няма друг избор.